Най-обичам да ми се получава следното нещо:
казват ми "ама твоето мнение така и така, много е важно, изключително даже, може ли да ми погледнеш еди-какво си, много ще го оценя, ДА, давам си сметка, че си ужасна и че ще го оплюеш, но за всеки случай... ако не те притеснява..."
и аз като един Хауърд Роурк казвам "давай"
И

когато съвсем искрено си кажа мнението, че това, което чета просто не струва, и в подкрепа посоча съвсем обективни и КОНКРЕТНИ аргументи, се почва:

как може да си такава, ама така и така, ама аз това и това, ама давай сега да си защитим детенцето, че как ще ти даде сърце да изтриеш нещо, над което си се потил, БИЛ ТОЙ и резултата една некачествена, НЕРЕДАКТИРАНА работа.

И се почват едни сръдни, едно отчаяние, едно ниско самочувствие, едни обиди, едно ЧУДО.

Ама като съм се хванала с писател, на когото му куца самоувереността, какво куца му - хич биля я няма ник'ва и май никога не я е имало, направо излизам от кожата си, ти казвам.
ХОДИ МУ ОБЯСНЯВАЙ, че всичко, което се опитвам да направя, е да съм искрена и обективна. ХОДИ МУ ПРИПОМНЯЙ, че когато е вършил нещо както трябва, съм била искрено ентусиазирана. ХОДИ МУ ПОЯСНЯВАЙ, че моето мнение въобще не трябва ама за пет пари да го бърка...

ЗАЩО изобщо ще ти пука какво мисли този и онзи, БИЛ ТОЙ и човекът, с когото смяташ да живееш, когото обичаш, етц. Аз ако смятам, че работата ми е съвършена и че от първата главна буква до последната точка няма какво повече да се бутне, ако смятам творението си за завършено и прекрасно... сори, Майкъл, и президента Обама да си, не можеш с милиметър да ми промениш мнението за това нещо.

Прави се следното нещо : даваш ВСИЧКО от себе си, пишеш, редактираш до съвършенство, редактираш some more - и после пускаш по света. БЕЗ да ти пука кой какво ще каже.

Защото творците не пишем, за да ни гледа някой. Не пишем за чуждото мнение. Не пишем дори за пари.

Пишем, защото нямаме друг избор. Пишем, защото имаме какво да кажем.
Защото иначе ще умрем.

не, не съм :S

ще се опитам да го намеря и да го гледам скоро, че и без това съм му се заканила от години

как го извади това заключение, не знам, но е много мило :)) правя всичко по силите си да се сбъдне това :)

какво няма да отключва, тя е прекрасна <3 гледала ли си Becoming Jane?

такъв хубав живот ще имаш просто, не ми трябва да съм врачка, за да го знам,

толкова ще ти е изпълнено с изкуство, че ще плачеш от красота, pinky promise.

пък ан отприщва всичко лесбийско у мен :D <3

ГЛЕДАХ ГО ТОКУ-ЩО

CRY AWAY AAAALL THE MOVIE!!! ; ___;

човек. нечовешки е. просто няма право.
анн е върховна във всичко, което прави. като е с къса коса ми напомня на ема уотсън, само че още по-хубава.
ох.
ох, ще почина.

не знам в англия ли, в испания ли, на луната ли, знам само, че не ми е мястото в българия и туй то. но първо софия, СУ. това съм си обещала. почвам там, събирам пари и после накъдето ме отвее вятърът и когото довее с мен. :))

oh... i'm just a girl, trying to find a place in this world... :)) <3

cry over ALL the movies :D

идвай в англия, жено, женим се направо, ще си живеем екстра :D

а то и аз попринцип не вярвам на тия врачки ала-бала,

ама пък може, знаеш ли.

а и дори да идеш в испания, аз може и да дойда там,

и без това винаги съм искала да науча испански,

пък и да пътувам из света.

а за любовта, свила съм си се аз като най-голямата депресия на света в леглото снощи, докато гледах One day и си мисля 'е добре, аз съм най-неблагодарната лигла на света. защо рева, че нямам любов, като имам толкова много. сумати много народ ме обича.' ама после си казвам 'абе знаеш, че не става въпрос за такава любов, плюс това си имаш право да си искаш другата и да имаш нужда от нея.'

гледа ли филма или си като мен,

да се заканиш да гледаш

и да го направиш след два-три месеца? :D

първо да кажа нещо интересно, което ме подсети за теб - баба ми ходила при някаква врачка, която се слави в нашето семейство като бая познаваща (аз съм крайно и радикално скептична към тези неща, но друго е важно в случая) и тя й казала, че след като съм завършела, съм щяла да отида в Англия :О Какъв ще го диря там, при положение, че възнамерявам да уча в Испания, не е много ясно :D Та помислих си, ако вземе, че се окаже истина, колко яко би било да сме двете там някъде :)

после - ако щеш ми вярвай, с ръка на сърцето, а другата върху купчина свещени книги като ХП 1&7, "Властелинът на пръстените" и "Вино от глухарчета" мога да ти гарантирам, че знам как се чувстваш. Каквото и да казват, майка им стара, нищо не прави един човек, особено една жена, по такъв начин завършена, както една истинска и споделена любов. Било и за кратко. Просто... абе в кръвта ни е да обичаме и да сме обичани и да го изискваме това от живота с магарешка настойчивост, с Тейлър Суифтска упористост, докато не го получим. Можем да имаме всичко, да сме постигнали всичко, да сме станали такива и такива - и ще, не иска две думи по този въпрос! - но... любов, човек. :) ЛЮБОВ. <3

Това с музиканта е толкова разтапящо, че просто се просълзих. Прекрасно е, наистина <3 lucky you! :)

Та докато ти четях поста се сетих за тази песен и мисля, че особено припева ще ти допадне много: http://www.youtube.com/watch?v=JzLdTEClL8Q :)))

п.п. пускам и аз да гледам one day, че не съм, а е крайно време и мисля, че ще relate-на много, особено както с този човек се срещаме през 5 месеца точно, то направо си е за нас сигурно... *въздъх*
сдухай се на ВСИЧКИ филми! :D

не знам дали си виждала, вероятно не, но наскоро бях пускала снимка във фейсбук на едно момче, свири на китара на улицата. тука на уличните музиканти иначе се гледа доста по-различно, отколкото в бг, хората уважават изкуството и това страшно много ми харесва.

и така, бях му споменала на него за любимата ми песен, empty на ray lamontagne, и днес минавах покрай неговото място в града, докато свиреше.

и я изпя.

за мен.

каза на целия град, че я пее за мен.

и беше прекрасно и докато го слушах със затворени очи можех да се закълна, че животът ми е пълен, че това е то, че няма повече, че не искам повече, че съм щастлива.

подарих му целувка по бузата и той ми я върна :D

мисълта ми е, че сега си пуснах да гледам One day с ан хатауей

и току-що ти прочетох и последния пост

и общо взето ми е доста сдухано настроението,

защото колкото и да ми е хубав животът,

нещо ми липсва

и това нещо е някой.

и мисля, че само ти може да разбереш как точно се чувствам.

(:

благодаря ти, че си тук.

п.п. а иначе ужасно се радвам, че ти го имаш това и че ти помага да намериш истинската себе си. <3

If I lay here...
If I
just
lay
here...

Would you lay with me and just forget the world?...

Не съм сигурна дали това не трябва да си го пиша в собствения блог вместо тук, но еби му майката на всичкото, вече нямам грам желание за живот и съобразяване с някакви социално приети норми such as прилично държание и пазене на благоприлична дистанция на личния живот.

Отидох.
Видях го.
Върнах се.

И толкова. Край. Curtain's down.
За някакви два дни - два дни, които оттук дотам не стигат за нищо - аз държах най-ценното си съкровище в ей тези две ръце.
И бях цяла. Бях завършена. Бях АЗ, Дани, разбираш ли, не Халинор, не някоя си там измислена дето ходи по коридорите на 4 ЕГ или прецъква 9gag & tumblr , или гледа през прозореца и се оплаква, че нищо не й се прави и че няма мотивация да постигне каквото и да е било.

Аз бях себе си.
Цяла и завършена.

Най-съвършеното чувство на света е да не ти се налага да доказваш нищо на никого, защото каквото когато е трябвало да бъде доказано, е било доказано. Да не се налага да впечатляваш никого, защото отсрещният е по-впечатлен от простото ти присъствие до неговото повече, отколкото някой някога ще бъде. Да можеш да седиш с един и същи човек на едно и също място в продължение на часове и да се чувстваш сякаш обикаляш света.

И това пак доникъде не описва какво имаме.
И това пак доникъде не може да се докосне до каквото изпитваме.
Никой не знае. Никой не знае.
Няма и нужда.

What you and I spoke of, the others just read of...

Не знам колко време ще мине. Може би месец, може би пет, може би година, аз ще замина, той ще остане там, където си е бил винаги, аз ще пътувам, той ще чака, аз ще се връщам, той ще изпраща и така до безкрай.

Докато един ден - след много години - аз ще се върна. Кой знае кои и какви ще сме, как ще изглеждаме и какво ще сме свършили.

Но аз ще се върна. Той ще е там.

И аз...

Ще остана.
Този път - завинаги.

дори не знам какво точно ми липсва, но знам, че го има. липсването.

и ми пречи да живея свободно. ама мама казва, че щеше да е странно, ако не беше така, че това е нормалната реакция.пречи ми да уча, защото постоянно мисля за други неща.

как е хубаво дрехите ти да миришат на омекотителя, който мама ползва.

как дори и ти да ползваш същия, никога не са толкова меки.

как е хубаво да ядеш от нейното ядене, как твоята стая си е най-голямата крепост и там си се чувстваш най-защитен.

как дори да не виждаш бате, леля или ия в продължение на месеци, поне знаеш, че са там. близкото им присъствие успокоява.

не че сега живея на марс.

мисля за това как ме е страх постоянно, че няма да успея, че ще се проваля, аз не съм свикнала така, не знам какво е да не си най-добрият, не искам и да знам, не ми харесва.

няма да го допусна.

искам да се оттърся от другите. от мнението им. аз съм си аз. не ви допада, окей, и на мен вие не ми допадате. така че не ме интересува.

носталгията ме притиска.

липсва ми България.

мръсната, корумпирана, бедна, неорганизирана, чалга страната.. България.

опитвам се да спра за момент и да си представя, ако бях останала в България, как щях да се чуствам. щях да съжалявам, щях постоянно да си казвам: ами какво ако? трябваше да опитам, трябваше да отида, аз трябва да раста, аз не мога да живея, закотвена на едно място, а приятелите, и с тях сигурно нямаше да се виждам кой знае колко често, едва ли дори щях да уча нещо интересно, не знам,

знам само, че ме е страх,

че каквото и да избера, винаги ще имам чувството, че не е правилно,

трябва да се оттърся от това,

трябва да поговоря с някого, или не знам, трябва ли всъщност,

искам да живея в мир със себе си, искам да спра да се чувствам зле, когато за момент се почувствам добре, откъде идва това чувство, кой/какво ми го е насадил в мен,

искам да се обичам, а ми е трудно.

не знам къде изчезна оная дани, която обичаше да учи, но си я искам обратно. аз започвах да уча преди всички останали, доставяше ми удоволствие, чувствах се себе си, харесваше ми, обичах го. и някъде по пътя загубих вяра в себе си. сега изпитвах страх преди да отворя учебника. че няма да мога. защо? аз толкова вярвам в силата на човешкия мозък. не знам какво стана, та я загубих, защо, какво ме накара да си мисля, че съм по-глупава, неспособна от останалите. защо се саботирам сама? защо съм си най-големият враг? хайде де, стегни се, престани да procrastinate-ваш, имаш предостатъчно време да си напълниш мозъчето и да започнеш отново да се чувстваш добре. давай. чети, пиши, учи, запаметявай, мисли, развивай си въображението, не се плаши и им разкажи играта.

Айде есе на тема "Семейството като безвъзвратно отживяла ценност в 21-ви век".
"Липсата на човеколюбие в творчеството на Халинор"
"Провалът на последните патриархални ценности"
"Личността срещу социалния навик и правото на сдружаване"

и прочее.

Защото, да, за мен няма семейство. Има купчина хора с общ ДНК, принудени от остарели принципи да делят покрив, легло, залък, общуване. Еби му майката на деленето - общуването ми е проблемът. Като седнеш и се замислиш как общуването - тъпото насилствено общуване! - е коренът на всяко зло. Дели. Споделяй. Бъди. Говори. Не бъди. Не говори. Прави. Не прави.

Правилата, които ние всички се съгласяваме да спазваме цял живот, подписвайки с ДНК-то на рода, чиито кръвни клетки носим.

И съответните "задължения". Соченето с пръст. Несоченето с пръст, но мълчаливите, недоизказани упреци. "Ние не, ама..." Погледите. Разочарованието. Липсата на толерантност.

И - разбира се! - насадената вина. Скритият коз на жените в семейството.
"Ти знаеш ли как ме обиждаш..."
"Толкова съм наранена!"
"Не виждаш ли как се разстройва, защо й го причиняваш?!"
"А тя е направила толкова много за теб!"


...

Единственото, за което съм благодарна, е образованието ми. То е единственото, което съм получила свободно, без да ми е държана сметка, без да тежи на съвестта ми и от актуална всъщност полза. Учителите ми дадоха повече, отколкото някога биха могли родителите ми.
Ето защо ще стана учител, а не родител.

ДОМ е най-топлата думичка на света.

и е много хубаво, когато можеш да си го носиш със себе си. аз още се уча как да го правя, де.

още съм малко женския вариант на атанас далчев, мъкна си по колети вещи и снимки от българската стаята, за да мога да се почувствам на топло и сигурно и в английската.

еми да, може и да ни учиха в часовете по литература, че не е много хубаво и здравословно за душите ни да се затрупваме с предмети като далчевия герой, обаче на мен пък така си ми харесва. така си се чувствам добре. защитено се чувствам. спокойно ми е на душата. знам къде се прибирам вечер. познато ми е. мое си е. и то ме познава. подкрепяме си се, аз му бърша прахта, то ме пълни със спомени и сила.

промяната може и да е много полезна,

обаче пък познатото е удобно.

особено когато се опитваш да се намериш и имаш нужда нещо да те придържа, докато летиш из непознати небеса.

I don't think you should wait. I think you should
SPEAK NOW!

това, да ти кажа, не е най-лесната работа на света. даже, ако трябва да бъдем честни, си е доста трудно. хич да не е, от друга страна, не е невъзможно
обаче, както казах, има един път до Мордор едва ли не, който всички ни мързи да извървим.

But - http://www.youtube.com/watch?v=qolUC13bwMc !!!!!

искам да се науча да не се чувствам зле,

че се чувствам добре.

ти не знаеш как може и да изглеждам сигурна като камък, но изобщо не съм.

ти не знаеш, че те гледам с тъмни кафяви очи и понякога се плашиш от дълбочината им, мислиш, че ти разчитам мислите, а всъщност аз се плаша, защото мисля, че ти виждаш през моите очи.

а какво всъщност може да видиш там, което не искам да видиш, та така се плаша?

може да видиш, че не съм толкова убедена, сигурна и спокойна със себе си, както може би ти изглеждам на пръв поглед, както се опитвам да бъда, но май засега само опитвам.

може да видиш, че всъщност изпадам в състояния, като това в момента, когато просто НЕ ЗНАМ, а на мен това ми е най-големият кошмар - незнанието, неизвестното. когато нямам представа даже аз какво бих направила.

може да видиш, че ме е страх, ужасно много ме е страх, толкова много, че ме сковава цялата. постоянно. без почивка, един непрестанен страх и понякога даже не мога да му очертая границите, не мога да му дам име, знам само, че го има, че е там, че ме държи в клетка и ми контролира действията и мислите. искам да го убия, да го смачкам, да заплача пред лицето му и после да му се изсмея, за да го изплаша поне един път и аз.

може да видиш, че съм самотна. че имам прекрасни хора, но съм самотна. че нямам човек, с когото да мога да съм напълно себе си, въпреки че не съм сигурна, че някой изобщо има такъв човек и че дори е възможно и здравословно за собствената ти душа да се откриеш напълно пред някой друг, или може би пак си мисля как не бих си позволила някога да бъда толкова открита, че да стана уязвима.

може да видиш, че се обърквам в собствените си мисли.

ти не знаеш..

коя съм, каква съм, защо..

истината е, че и аз не знам.

Look at the stars beneath my feet

I'm NOT calling for a second chance.
I'm SCREAMING at the top of my voice:
Give me a reason,
but DON'T give me c h o i c e!

'Cause I'll just make
the SAME MISTAKE

again...

Изобщо, пичове, забелязала съм, че на мен втори шансове и такива работи като избори, в които е силно вероятно дори против волята си да предпочета нещо вече познато, не трябва да ми се дават и толкова по въпроса.
Всичко ти отива на едно място, дето после му викаш к... ан... и се покашлюваш дискретно, гледайки приятно разсеяно все едно не знаеш за какво говорим.
Няма значение конкретната тема. Дали ще е за домашни, които трябва да бъдат написани, задължения, които предстоят да се изпълнят, или да избера дали да спестя пари и да отида на репетиция или да хвана автобуса за Търново и да прекарам 5 час в компанията на човек, когото няма да видя още 5 месеца, ама тия 5 часа ще са едни 5 часа за чудо и приказ, та по-добре не, ама то виж сега, не може така, аз го обичам, да, ама господинът каза, че ако не ходя, ще ми махне ролята, плюс това имаме представление на 16 И, О, ГОСПОДИ, ПИСНА МИ ВЕЧЕ!
Ще взема да си назнача служител да взема решенията в живота ми вместо мен и така дори ще си имам кого да обвинявам, ако нещо се прецака и не стане, както на мен ми се ще.

А уж нова година, ново аз, най-доброто желание да се променя, да изкова воля и решителност. Реве ми се и съм целеустремена едновременно. Знам, че ще се справя - винаги го правя - но просто до момента, в който казвам "Сега знам повече, отколкото тогава." , има една мъчителна криволичеща пътека, която... ох, нека си го признаем - всички ни мързи да извървим.

(Не е като пътуване до Мордор все пак. Но пак е pretty tough.)

Don't buy the promises, 'cause

there are no promises I keep...

And my reflection troubles me -
so here I go...

усещам как това място ще ни бъде храм,
ще има много думи, чувства, излияния, сълзи, смях, споделяне, възхищение, обич, изразяване, помагане и откриване на себе си.

<3