ти не знаеш как може и да изглеждам сигурна като камък, но изобщо не съм.

ти не знаеш, че те гледам с тъмни кафяви очи и понякога се плашиш от дълбочината им, мислиш, че ти разчитам мислите, а всъщност аз се плаша, защото мисля, че ти виждаш през моите очи.

а какво всъщност може да видиш там, което не искам да видиш, та така се плаша?

може да видиш, че не съм толкова убедена, сигурна и спокойна със себе си, както може би ти изглеждам на пръв поглед, както се опитвам да бъда, но май засега само опитвам.

може да видиш, че всъщност изпадам в състояния, като това в момента, когато просто НЕ ЗНАМ, а на мен това ми е най-големият кошмар - незнанието, неизвестното. когато нямам представа даже аз какво бих направила.

може да видиш, че ме е страх, ужасно много ме е страх, толкова много, че ме сковава цялата. постоянно. без почивка, един непрестанен страх и понякога даже не мога да му очертая границите, не мога да му дам име, знам само, че го има, че е там, че ме държи в клетка и ми контролира действията и мислите. искам да го убия, да го смачкам, да заплача пред лицето му и после да му се изсмея, за да го изплаша поне един път и аз.

може да видиш, че съм самотна. че имам прекрасни хора, но съм самотна. че нямам човек, с когото да мога да съм напълно себе си, въпреки че не съм сигурна, че някой изобщо има такъв човек и че дори е възможно и здравословно за собствената ти душа да се откриеш напълно пред някой друг, или може би пак си мисля как не бих си позволила някога да бъда толкова открита, че да стана уязвима.

може да видиш, че се обърквам в собствените си мисли.

ти не знаеш..

коя съм, каква съм, защо..

истината е, че и аз не знам.