Най-обичам да ми се получава следното нещо:
казват ми "ама твоето мнение така и така, много е важно, изключително даже, може ли да ми погледнеш еди-какво си, много ще го оценя, ДА, давам си сметка, че си ужасна и че ще го оплюеш, но за всеки случай... ако не те притеснява..."
и аз като един Хауърд Роурк казвам "давай"
И

когато съвсем искрено си кажа мнението, че това, което чета просто не струва, и в подкрепа посоча съвсем обективни и КОНКРЕТНИ аргументи, се почва:

как може да си такава, ама така и така, ама аз това и това, ама давай сега да си защитим детенцето, че как ще ти даде сърце да изтриеш нещо, над което си се потил, БИЛ ТОЙ и резултата една некачествена, НЕРЕДАКТИРАНА работа.

И се почват едни сръдни, едно отчаяние, едно ниско самочувствие, едни обиди, едно ЧУДО.

Ама като съм се хванала с писател, на когото му куца самоувереността, какво куца му - хич биля я няма ник'ва и май никога не я е имало, направо излизам от кожата си, ти казвам.
ХОДИ МУ ОБЯСНЯВАЙ, че всичко, което се опитвам да направя, е да съм искрена и обективна. ХОДИ МУ ПРИПОМНЯЙ, че когато е вършил нещо както трябва, съм била искрено ентусиазирана. ХОДИ МУ ПОЯСНЯВАЙ, че моето мнение въобще не трябва ама за пет пари да го бърка...

ЗАЩО изобщо ще ти пука какво мисли този и онзи, БИЛ ТОЙ и човекът, с когото смяташ да живееш, когото обичаш, етц. Аз ако смятам, че работата ми е съвършена и че от първата главна буква до последната точка няма какво повече да се бутне, ако смятам творението си за завършено и прекрасно... сори, Майкъл, и президента Обама да си, не можеш с милиметър да ми промениш мнението за това нещо.

Прави се следното нещо : даваш ВСИЧКО от себе си, пишеш, редактираш до съвършенство, редактираш some more - и после пускаш по света. БЕЗ да ти пука кой какво ще каже.

Защото творците не пишем, за да ни гледа някой. Не пишем за чуждото мнение. Не пишем дори за пари.

Пишем, защото нямаме друг избор. Пишем, защото имаме какво да кажем.
Защото иначе ще умрем.