If I lay here...
If I
just
lay
here...

Would you lay with me and just forget the world?...

Не съм сигурна дали това не трябва да си го пиша в собствения блог вместо тук, но еби му майката на всичкото, вече нямам грам желание за живот и съобразяване с някакви социално приети норми such as прилично държание и пазене на благоприлична дистанция на личния живот.

Отидох.
Видях го.
Върнах се.

И толкова. Край. Curtain's down.
За някакви два дни - два дни, които оттук дотам не стигат за нищо - аз държах най-ценното си съкровище в ей тези две ръце.
И бях цяла. Бях завършена. Бях АЗ, Дани, разбираш ли, не Халинор, не някоя си там измислена дето ходи по коридорите на 4 ЕГ или прецъква 9gag & tumblr , или гледа през прозореца и се оплаква, че нищо не й се прави и че няма мотивация да постигне каквото и да е било.

Аз бях себе си.
Цяла и завършена.

Най-съвършеното чувство на света е да не ти се налага да доказваш нищо на никого, защото каквото когато е трябвало да бъде доказано, е било доказано. Да не се налага да впечатляваш никого, защото отсрещният е по-впечатлен от простото ти присъствие до неговото повече, отколкото някой някога ще бъде. Да можеш да седиш с един и същи човек на едно и също място в продължение на часове и да се чувстваш сякаш обикаляш света.

И това пак доникъде не описва какво имаме.
И това пак доникъде не може да се докосне до каквото изпитваме.
Никой не знае. Никой не знае.
Няма и нужда.

What you and I spoke of, the others just read of...

Не знам колко време ще мине. Може би месец, може би пет, може би година, аз ще замина, той ще остане там, където си е бил винаги, аз ще пътувам, той ще чака, аз ще се връщам, той ще изпраща и така до безкрай.

Докато един ден - след много години - аз ще се върна. Кой знае кои и какви ще сме, как ще изглеждаме и какво ще сме свършили.

Но аз ще се върна. Той ще е там.

И аз...

Ще остана.
Този път - завинаги.