Айде есе на тема "Семейството като безвъзвратно отживяла ценност в 21-ви век".
"Липсата на човеколюбие в творчеството на Халинор"
"Провалът на последните патриархални ценности"
"Личността срещу социалния навик и правото на сдружаване"

и прочее.

Защото, да, за мен няма семейство. Има купчина хора с общ ДНК, принудени от остарели принципи да делят покрив, легло, залък, общуване. Еби му майката на деленето - общуването ми е проблемът. Като седнеш и се замислиш как общуването - тъпото насилствено общуване! - е коренът на всяко зло. Дели. Споделяй. Бъди. Говори. Не бъди. Не говори. Прави. Не прави.

Правилата, които ние всички се съгласяваме да спазваме цял живот, подписвайки с ДНК-то на рода, чиито кръвни клетки носим.

И съответните "задължения". Соченето с пръст. Несоченето с пръст, но мълчаливите, недоизказани упреци. "Ние не, ама..." Погледите. Разочарованието. Липсата на толерантност.

И - разбира се! - насадената вина. Скритият коз на жените в семейството.
"Ти знаеш ли как ме обиждаш..."
"Толкова съм наранена!"
"Не виждаш ли как се разстройва, защо й го причиняваш?!"
"А тя е направила толкова много за теб!"


...

Единственото, за което съм благодарна, е образованието ми. То е единственото, което съм получила свободно, без да ми е държана сметка, без да тежи на съвестта ми и от актуална всъщност полза. Учителите ми дадоха повече, отколкото някога биха могли родителите ми.
Ето защо ще стана учител, а не родител.