Слушай сега.
Първо, разбирам те. Но не защото "чувствам" думите ти или някаква подобна ирационална измислица от днешния свят, който възлага цялото човешко битие да бъде водено от сърцето, а чисто и просто защото съм си мислила същите неща.
Както си вървиш - опа, сори, че пораснах. И ся кво? Ми нищо, кво, просто вече нямаш една камара неща. Нямаш време на първо място. Нямаш време за пилеене.
Защото - да, и аз ставам всяка сутрин и виждам слънцето навън и всичко в мен се изпълва с любов и еуфория, когато си помисля за лятото, което идва. Защото и аз си мисля : "Вино от глухарчета", летни рокли и гуменки, сладолед и дни, изпълнени с блажено бродене по Търновските улици, висене по терасите и варненските вълноломи, маранята във въздуха и най-красивите залези на света. Дългите разговори, седенето до посред нощите по пейките в незнайни паркове и кътчета на града, безкрайното пътуване насам-натам из България, сутрините, които идват твърде бързо и са твърде ярки, но са и твърде красиви на фона на току-що запалената цигара. Мисля си : вятърът в косите, парещия асфалт, любов, любов, любов и смях, и прегръдки, и тичане, и плуване, и десетки прочетени книги, и десетки фотографии, за поезията въобще да не отварям дума, защото се лее като река...
И после есен, и после зима, и всичко е прекрасно, просто защото "When you're fifteen, feels like there's nothing to figure out..."

Обаче - не, нали? Твърде отговорни, казваш? О, да. Твърде амбициозни? И двете бяхме ( и се самоидентифицирахме с ) едни Хърмаянита... Твърде бързащи да пораснем? Мхм.

И сега какво? Лятото е убийствена жега, която свързвам само с умора и РАБОТА. Ходи работи, защото после никой няма да те издържа. Не излизай никъде, защото си скапана и бездруго не можеш да си наваксаш откъм сън. Четене - само по 10 минути на крак по автобусните спирки. За море да не говорим, а поезията си остава нещо, което изниква внезапно и ярко и веднага изчезва, защото нямаш нито време, нито сила да я напишеш, както трябва.
Отговорност? ОГРОМНА. И то за неща, за които никога не си мислила, че ще трябва да отговаряш. Sweet baby Jesus.

Но чуй ме сега, Дани. Слушай внимателно.
ТОВА са най-красивите моменти. И ти го знаеш. Страхът, треперенето, отговорността, безсънните нощи и изтощаващата умора. Безсилието понякога просто да продължиш да вървиш. Моментите, в които си казваш "МАМКА МУ, няма, отказвам се, не мога!" ... и продължаваш.
Ти и аз ще продължим, знаеш го. И колкото и да съжаляваме, дълбоко, дълбоко в себе си не съжаляваме, че порастваме. Защото знаем, ЗНАЕМ колко е красив светът, който ни чака, колко много възможности имаме още, колко вълнуващо е всяко едно наше постижение. Защото ЗНАЕМ защо  сме там, където сме, колкото и да ни липсват определени места/дейности/хора. Защото това, което сме били тогава, е гледало насам, така, както това, което сме сега, иска да бъде нещо още по-голямо.
Но И ДВЕТЕ ЗНАЕМ и познаваме онези редки скъпоценни камъни, познати като "the moments that make EVERYTHIG to matter". Онези моменти, в които си казваш " Мамка му... СТРУВАШЕ СИ ВСИЧКО."
Знаеш го. Знаеш, че за това живеем. Знаеш, че тогава удовлетворението, радостта, облекчението, онова изтощено доволство от себе си - те са толкова силни, че те заливат, че те покоряват, ти се чувстваш бог, чувстваш се силен, вярващ, борещ се, постигащ - чувстваш се ЖИВ!

Порастването е най-прекрасното нещо, мила моя. А и не може да се избегне. Но помни, че винаги ще трябва да оставиш нещо, което е прекрасно, за да го замениш с нещо, което е съвършено.

"Because these things will change! Can you feel it now?... " :))

"I was screaming LONG LIVE all the magic we made. And bring on ALL the pretenders!
One day...
We will be remembered!"

Детството свърши прекалено бързо, нямах време да изиграя всички игри на криеница, които исках. Или да прочета всички детски книжки. Да изям всичкия сладолед ‘пипи дългото чорапче’. да изям всички черници зад къщата или всички сливи на двора. С бате да се качим на покривите на всички коли. Да избродим всички улици с колела и ролери. Да изгледаме всички залези и да се събудим преди всички изглеви. Нямахме време за нищо.

После юношеството. Не я харесвам тази дума особено. Няма значение. Нямах време да се влюбя достатъчно. Изобщо. Нямах време да направя откачени неща. Нямах време да се наслаждавам на това, което правя, без да мисля за последствията или в повечето случаи да си измислям такива, защото се страхувах прекалено много. Не знам от какво. От собственото си въображение. Нямах време да напиша всичката поезия, която имах да изваждам от себе си. Нямах време да отида на всички места, при всички хора, при които исках.

Сега за какво нямам време? Не искам да съжалявам. Не ме интересува вече. За последствията. Предполагам, че хора като мен, които като млади са били прекалено отговорни, посе им прищраква, че така не може. Не знам дали обратното не е по-добре. И защо големите обвиняват младите, когато са безотговорни, че не може така, че трябва да мислиш и за бъдещето. Не, не трябва. Защото като мислиш за бъдещето, когато си на 15, се оказваш в моята позиция. На 19 и готова да захвърли всичко просто за щастие в момента. Не че се оплаквам. Не че някой на 15 ме е накарал да съм супер отоворна. Някой конкретен всъщност. Защото май обществото ми го наложи. Аз сама си го наложих. И сега съм такава, каквато съм. Да. Харесва ми. Не ме е страх. Излъгах. Страх ме е. Но не някогашния страх от нещо, което го няма, освен в моята глава. Пак излъгах. И сега го има това, но май не в такава степен. Заплитам се в думите си. Объркано ми е, както винаги. Защо не мога да съм като останалите, които не си задават излишни въпроси, облазалагам се, че на тях живеенето им се получава по-лесно и спокойно.

OTH свърши и това ме доведе до носталгични мисли, защото този сериал ми напомня за вкъщи, за лято, ядене на сладолед и сладко по цял ден в леглото, сълзи и смях. България ми липсва. Едно време ми липсва. Животът. Ох.

за теб кое е най-важното?

понякога и на мен ми се преподреждат приоритетите

и поставям чувството на свобода, на завършеност със себе си, на това да се чувствамш удобно и не-самотно, когато си сам

над взаимоотношенията с близките.

не съм сигурна.

“All I do is keep on running in my own cozy, homemade void, my own nostalgic silence. And this is a pretty wonderful thing. No matter what anybody else says.”

—	Haruki Murakami, What I Talk About When I Talk About Running

мерси, жива да си. филмът съм го чувала, трейлър съм гледала, по английски учехме случая години преди го заснемат, така че ясно ми е за какво става дума. няма да го гледам обаче.

не съм съгласна с теб, че отношенията с близките са най-важното. бихме могли да заформим една дискусийка на този въпрос, ако искаш?

мляко с какао те черпя аз. и банан. (((:

на мен храната ми изяжда всичко :D
какво противоречие само..

гледах един филм току-що, 127 hours, виж трейлър в ютюб ако не го знаеш.

не знам как да го опиша.

фактът, че е по действителен случай и че такива неща всъщност им се случват на хората,

и колко е хубав светът и колко сме силни всъщност

и как отношенията с близките ни е най-важното

и също се замислих аз като умра какво ли ще видя,

тогава, последните мигове от живота ми, де,

и май знам какво ще видя, но не искам да пиша сега, защото ще стане много тъжен пост на такава тематика.

(: черпя те ябълка

!!!

Много, много вярно! Също и :


Само дето при мен е : 1.книги, 2.цигари, 3. храна - и никога не остава за дрехи. xD

намерих 'източни пиеси' в ютюб, прехвърлих набързо и сърцето ми почна да се къса,

толкова е трудно да се обясни носталгията, докато не я изпиташ,

защото всеки си мисли, че я е изпитвал,

отиваш на море и ти липсва твоята си къща,

отиваш на село и ти липсва телевизора,

отиваш на зелено училище и ти липсват мама и тате,

обаче носталгията по България, която същестува паралелно с пълното знание, че върнеш ли се, още на втория ден ще поискаш да избягаш,

обаче все пак искаш да се върнеш,

няма толкова едновременно противоречащо си и убедено чувство, че точно това искаш.

да се върнеш.

шума на улиците, есенните листа,

залезите между блоковете, топлите вечери,

щурци и кудкудякане на петел сутрин в 6,

липсват ми малките неща.