дори не знам какво точно ми липсва, но знам, че го има. липсването.

и ми пречи да живея свободно. ама мама казва, че щеше да е странно, ако не беше така, че това е нормалната реакция.пречи ми да уча, защото постоянно мисля за други неща.

как е хубаво дрехите ти да миришат на омекотителя, който мама ползва.

как дори и ти да ползваш същия, никога не са толкова меки.

как е хубаво да ядеш от нейното ядене, как твоята стая си е най-голямата крепост и там си се чувстваш най-защитен.

как дори да не виждаш бате, леля или ия в продължение на месеци, поне знаеш, че са там. близкото им присъствие успокоява.

не че сега живея на марс.

мисля за това как ме е страх постоянно, че няма да успея, че ще се проваля, аз не съм свикнала така, не знам какво е да не си най-добрият, не искам и да знам, не ми харесва.

няма да го допусна.

искам да се оттърся от другите. от мнението им. аз съм си аз. не ви допада, окей, и на мен вие не ми допадате. така че не ме интересува.

носталгията ме притиска.

липсва ми България.

мръсната, корумпирана, бедна, неорганизирана, чалга страната.. България.

опитвам се да спра за момент и да си представя, ако бях останала в България, как щях да се чуствам. щях да съжалявам, щях постоянно да си казвам: ами какво ако? трябваше да опитам, трябваше да отида, аз трябва да раста, аз не мога да живея, закотвена на едно място, а приятелите, и с тях сигурно нямаше да се виждам кой знае колко често, едва ли дори щях да уча нещо интересно, не знам,

знам само, че ме е страх,

че каквото и да избера, винаги ще имам чувството, че не е правилно,

трябва да се оттърся от това,

трябва да поговоря с някого, или не знам, трябва ли всъщност,

искам да живея в мир със себе си, искам да спра да се чувствам зле, когато за момент се почувствам добре, откъде идва това чувство, кой/какво ми го е насадил в мен,

искам да се обичам, а ми е трудно.