Look at the stars beneath my feet

I'm NOT calling for a second chance.
I'm SCREAMING at the top of my voice:
Give me a reason,
but DON'T give me c h o i c e!

'Cause I'll just make
the SAME MISTAKE

again...

Изобщо, пичове, забелязала съм, че на мен втори шансове и такива работи като избори, в които е силно вероятно дори против волята си да предпочета нещо вече познато, не трябва да ми се дават и толкова по въпроса.
Всичко ти отива на едно място, дето после му викаш к... ан... и се покашлюваш дискретно, гледайки приятно разсеяно все едно не знаеш за какво говорим.
Няма значение конкретната тема. Дали ще е за домашни, които трябва да бъдат написани, задължения, които предстоят да се изпълнят, или да избера дали да спестя пари и да отида на репетиция или да хвана автобуса за Търново и да прекарам 5 час в компанията на човек, когото няма да видя още 5 месеца, ама тия 5 часа ще са едни 5 часа за чудо и приказ, та по-добре не, ама то виж сега, не може така, аз го обичам, да, ама господинът каза, че ако не ходя, ще ми махне ролята, плюс това имаме представление на 16 И, О, ГОСПОДИ, ПИСНА МИ ВЕЧЕ!
Ще взема да си назнача служител да взема решенията в живота ми вместо мен и така дори ще си имам кого да обвинявам, ако нещо се прецака и не стане, както на мен ми се ще.

А уж нова година, ново аз, най-доброто желание да се променя, да изкова воля и решителност. Реве ми се и съм целеустремена едновременно. Знам, че ще се справя - винаги го правя - но просто до момента, в който казвам "Сега знам повече, отколкото тогава." , има една мъчителна криволичеща пътека, която... ох, нека си го признаем - всички ни мързи да извървим.

(Не е като пътуване до Мордор все пак. Но пак е pretty tough.)

Don't buy the promises, 'cause

there are no promises I keep...

And my reflection troubles me -
so here I go...