Слушай сега.
Първо, разбирам те. Но не защото "чувствам" думите ти или някаква подобна ирационална измислица от днешния свят, който възлага цялото човешко битие да бъде водено от сърцето, а чисто и просто защото съм си мислила същите неща.
Както си вървиш - опа, сори, че пораснах. И ся кво? Ми нищо, кво, просто вече нямаш една камара неща. Нямаш време на първо място. Нямаш време за пилеене.
Защото - да, и аз ставам всяка сутрин и виждам слънцето навън и всичко в мен се изпълва с любов и еуфория, когато си помисля за лятото, което идва. Защото и аз си мисля : "Вино от глухарчета", летни рокли и гуменки, сладолед и дни, изпълнени с блажено бродене по Търновските улици, висене по терасите и варненските вълноломи, маранята във въздуха и най-красивите залези на света. Дългите разговори, седенето до посред нощите по пейките в незнайни паркове и кътчета на града, безкрайното пътуване насам-натам из България, сутрините, които идват твърде бързо и са твърде ярки, но са и твърде красиви на фона на току-що запалената цигара. Мисля си : вятърът в косите, парещия асфалт, любов, любов, любов и смях, и прегръдки, и тичане, и плуване, и десетки прочетени книги, и десетки фотографии, за поезията въобще да не отварям дума, защото се лее като река...
И после есен, и после зима, и всичко е прекрасно, просто защото "When you're fifteen, feels like there's nothing to figure out..."

Обаче - не, нали? Твърде отговорни, казваш? О, да. Твърде амбициозни? И двете бяхме ( и се самоидентифицирахме с ) едни Хърмаянита... Твърде бързащи да пораснем? Мхм.

И сега какво? Лятото е убийствена жега, която свързвам само с умора и РАБОТА. Ходи работи, защото после никой няма да те издържа. Не излизай никъде, защото си скапана и бездруго не можеш да си наваксаш откъм сън. Четене - само по 10 минути на крак по автобусните спирки. За море да не говорим, а поезията си остава нещо, което изниква внезапно и ярко и веднага изчезва, защото нямаш нито време, нито сила да я напишеш, както трябва.
Отговорност? ОГРОМНА. И то за неща, за които никога не си мислила, че ще трябва да отговаряш. Sweet baby Jesus.

Но чуй ме сега, Дани. Слушай внимателно.
ТОВА са най-красивите моменти. И ти го знаеш. Страхът, треперенето, отговорността, безсънните нощи и изтощаващата умора. Безсилието понякога просто да продължиш да вървиш. Моментите, в които си казваш "МАМКА МУ, няма, отказвам се, не мога!" ... и продължаваш.
Ти и аз ще продължим, знаеш го. И колкото и да съжаляваме, дълбоко, дълбоко в себе си не съжаляваме, че порастваме. Защото знаем, ЗНАЕМ колко е красив светът, който ни чака, колко много възможности имаме още, колко вълнуващо е всяко едно наше постижение. Защото ЗНАЕМ защо  сме там, където сме, колкото и да ни липсват определени места/дейности/хора. Защото това, което сме били тогава, е гледало насам, така, както това, което сме сега, иска да бъде нещо още по-голямо.
Но И ДВЕТЕ ЗНАЕМ и познаваме онези редки скъпоценни камъни, познати като "the moments that make EVERYTHIG to matter". Онези моменти, в които си казваш " Мамка му... СТРУВАШЕ СИ ВСИЧКО."
Знаеш го. Знаеш, че за това живеем. Знаеш, че тогава удовлетворението, радостта, облекчението, онова изтощено доволство от себе си - те са толкова силни, че те заливат, че те покоряват, ти се чувстваш бог, чувстваш се силен, вярващ, борещ се, постигащ - чувстваш се ЖИВ!

Порастването е най-прекрасното нещо, мила моя. А и не може да се избегне. Но помни, че винаги ще трябва да оставиш нещо, което е прекрасно, за да го замениш с нещо, което е съвършено.

"Because these things will change! Can you feel it now?... " :))

"I was screaming LONG LIVE all the magic we made. And bring on ALL the pretenders!
One day...
We will be remembered!"