Детството свърши прекалено бързо, нямах време да изиграя всички игри на криеница, които исках. Или да прочета всички детски книжки. Да изям всичкия сладолед ‘пипи дългото чорапче’. да изям всички черници зад къщата или всички сливи на двора. С бате да се качим на покривите на всички коли. Да избродим всички улици с колела и ролери. Да изгледаме всички залези и да се събудим преди всички изглеви. Нямахме време за нищо.

После юношеството. Не я харесвам тази дума особено. Няма значение. Нямах време да се влюбя достатъчно. Изобщо. Нямах време да направя откачени неща. Нямах време да се наслаждавам на това, което правя, без да мисля за последствията или в повечето случаи да си измислям такива, защото се страхувах прекалено много. Не знам от какво. От собственото си въображение. Нямах време да напиша всичката поезия, която имах да изваждам от себе си. Нямах време да отида на всички места, при всички хора, при които исках.

Сега за какво нямам време? Не искам да съжалявам. Не ме интересува вече. За последствията. Предполагам, че хора като мен, които като млади са били прекалено отговорни, посе им прищраква, че така не може. Не знам дали обратното не е по-добре. И защо големите обвиняват младите, когато са безотговорни, че не може така, че трябва да мислиш и за бъдещето. Не, не трябва. Защото като мислиш за бъдещето, когато си на 15, се оказваш в моята позиция. На 19 и готова да захвърли всичко просто за щастие в момента. Не че се оплаквам. Не че някой на 15 ме е накарал да съм супер отоворна. Някой конкретен всъщност. Защото май обществото ми го наложи. Аз сама си го наложих. И сега съм такава, каквато съм. Да. Харесва ми. Не ме е страх. Излъгах. Страх ме е. Но не някогашния страх от нещо, което го няма, освен в моята глава. Пак излъгах. И сега го има това, но май не в такава степен. Заплитам се в думите си. Объркано ми е, както винаги. Защо не мога да съм като останалите, които не си задават излишни въпроси, облазалагам се, че на тях живеенето им се получава по-лесно и спокойно.

OTH свърши и това ме доведе до носталгични мисли, защото този сериал ми напомня за вкъщи, за лято, ядене на сладолед и сладко по цял ден в леглото, сълзи и смях. България ми липсва. Едно време ми липсва. Животът. Ох.