аз пак ще мрънкам, но.. трябва да си го кажа, защото иначе ми трови душата.

и сигурно е заради предизпитната паника, която ме е обзела.

а става ли въпрос за изпити, учене, любов към знания и наука и нашата способност да го направим всичко това, знам, че ти си човекът, на когото да разказвам.

просто съм уморена.

де да беше само физически. самият ми мозък е уморен, силата ми я няма никаква.

и е от ония безсилия, които и сънят не може да излекува. когато се събуждаш уморен.

толкова луда година беше, толкова бързо се случи всичко, за толкова много неща извън университетските задължения се притеснявах.. заеми, общежития, сметки, документи, уважавайте си родителите поне заради това, толкова е трудно да се занимаваш с тия неща.

и тези ми притеснения, като ги сложиш накуп с тия, че уча може би най-масивната наука на света, колкото и да е интересна, направо ми разказаха играта.

пък и сега, изпити след горе-долу 1 месец и досега не съм била толкова уплашена за изпит, както сега. никога не съм се чувствала чак толкова несигурна в себе си, въпреки че аз винаги си мисля, че не съм достатъчно подготвена. но пък като започна да се самобичувам, 'дани, трябваше да учиш повече, трябваше това, трябваше онова'.. после се замислям, ами че аз да не би да съм си клатила краката? аз правих всичко, на което бях възможна, до последните ми сили и после още, до границата ми и после зад нея,

и си припомням думите на роулинг

-how would you like to be remembered

-as someone who did the best she could with the talent she had.

каквото ще да става, просто не искам да съм пълна с угризения и тежки думи към себе си.

тъкмо съм започнала да си култивирам любов към мен.